Изненадата “Стъклен дом”

Този сериал започва с панорама на полилеите във Военния клуб и с убийството на майор Деянов (“На всеки километър”), тоест на персонажа на Стефан Данаилов. По-мащабен мост над телевизионните епохи (и над поколенческата стратификация) у нас едва ли би могъл да бъде построен още от пилотния епизод. Създателите на сериала не са се постарали да запомнят мантрата, че у нас качествена сапунена опера не може да се произведе. Затова пък са се успели да демонстрират, че българска аудиовизуална твроба може да бъде създадена с перфектно (дигитално) качество на визията и на звука, с извънредно балансиран и ненатрапчив, но динамичен и смислово натоварен монтаж, със спокойна, уверена и ерудирана режисура, с перфекционистки почерк на камерата.

Новият сериал “Стъклен дом” заслужава сериозна критическа рефлексия (а тя е възможна след проследяването поне на част от първия сезон – цели 66 епизода, за всеобща радост). Сценаристите му са намерили онова автентично съкровище на критическия реализъм (типични герои в типични обстоятелства), заради което в родните телевизии през последните две десетилетия бяха изровени и нахвърляни по екраните ни тонове блудкава сериална тиня. Още от първия час на сериала личи, че авторите му познават отлично социокултурната реалност у нас и осъзнават колко комплексна и усложнена задача е създаването на телевизионен наратив, който да привлече и задържи пред екрана наистина цялото семейство.

Успели са – сред най-важните им постижения е сполучливият превод-пренос в екранна среда на несъвместимите (непознати и на актьора, и на зрителя) социолекти, с които изобилства жестоко стратифицираната българска реалност от началото на 21-ви век.  Кастингът е уникално сполучлив, а сред актьорите (особено в сянката на гост звездата Ламбо) чувствително изпъква автентичната, овладяна и рутинирана игра на младия, но вече признат и утвърден Калин Врачански, а и на много младия и очевидно талантлив Бойко Кръстанов.

Сериалът започна с епизод, който създаде у зрителите радостното усещане, че гледат голямо кино, а не нашенски драматичен напън. По време на излъчването от коментарите в Туитър, по форумите и чатовете стана ясно, че продуцентите са постигнали вероятно най-важната си свръхцел: плениха младата, интелигентна, мислеща и критична аудитория, която има изискан вкус за качествена аудиовизия. Този сериал ще бъде гледан дори от онези, които не гледат редовно телевизия: в него те видяха драмите, лицата и ситуациите на своята-наша-обща реалност, отъждествиха се с героите, с продуцентския вкус към качественото, превърнаха „Стъклен дом“ в свое преживяване и го усвоиха/споделиха чрез социалните си мрежи.

Накратко още няколко ключови предимства, с които този сериал изненадва много приятно. Лека дистанция и фина ирония към клишетата; кинаджийски подход към правенето на по неизбежност набедения за нисък жанр на семейната телевизионна серийна драма; тройната рафинираност по отношение на фалшивия патос; мелодраматизмът, поне засега, е само подправка; липсват каквито и да било референции към чалга културата и присъдружната й битова и светска стилистика; надмогване на типичното за европейските телевизионни сериали задълбаване и затъване в обречената поетика на локалното; универсалност и оригиналност на изразните средства, майсторска употреба на телевизионния език; сюжетът стои плътно и достоверно на екрана (поне на българския), фабулата се разгръща логично, интригуващо, неусетно увлекателно, хладнокръвно редувайки шаблони с хитроумни изненади, но успява да прескочи нормативните комерсиални трикове, поне в баналния им вид.

От много години не ми се е случвало, но сега искрено се радвам, че ще прекарам близо три денонощия (хронометражът на първия сезон) от живота си в гледане на българския сериал “Стъклен дом”. Цяла неделна вечер не ме напусна радостната мисъл: ето как можело да се прави и много качествена телевзионна драма за търговска медиа в България, да се произвежда истинска екранна атракция, адресирана до широка аудитория, без да бъде евтина ширпотреба.