На едро

(Следпостмодернистичен паранаучнофантастичен етюд)

Най-сетне в общия план може да се разчете ситуация, от която дребните душици съвсем основателно могат на воля да изпитат голям, ама много голям и наистина много страшен страх. Няма как да се отрече очевидното: напоследък взе да става така (а, явно, тепърва ще става още по-така), че се наложи в близкия план на немалко особено важни същества да изпъкнат едрите циреи на неподозирано акутна, трагично комплицирана садо-мазо комплексарщина, обложена с многопластова и закостеняла корупционна духовност.

Тъкмо затова положението наистина е макабрено-хлъзгаво, че и разчекнато между Вазов и Шекспир: или да се хвърлят телата, или да се изнесат труповете. За предпочитане е, разбира се, да възтържествува общочовешкият хуманизъм, а пък не би било зле да се стигне и до там, че да се възцари цивилизованият правов ред.

Клиентелизмът, обсебил и възрадвал тялом и битово кого ли не, най-сетне стигна собствените си предели, а може би дори се самоотрече (още преди да бъде “погнат”, както биха се изразили проминентни автори), защото стана жертва на асистирана самозабрава. Амин…

Дали пък отново не е време за покаяние (по Абуладзе)?