Павилионът на обречените (2008 г.)

Там са още в шест без пет. Сутринта. Всеки сезон. Будят квартала, докато чакат продавачката да отвори. Понякога са само 4-5, друг път са десетина.

Кресливи, прегракнали, некъпани от седмица, неизтрезнели от месеци. Задължително самодоволни. Мъже на около 60 години. С непоклатимо самочувствие. С патос на поп-фолк зомбита. С многотомен речник на вулгаризмите. Вероятно го съхраняват в шкембетата си.

В шест без две продавачката с гърлен кикот започва да им налива по една двойна. Домашно модифицирана. В шест и десет владетелката на павилиона вече е минала на щастливо грухтене. След четвърт час пластмасовите чаши се търкалят по шосето. Заводският автобус поглъща няколко обречени тела от спиртосаната групичка.

Останалите са бюргери. Отиват да спят.

__________

Това е един от последните текстове в предишния ми блог, от февруари 2008 г.  Публикувам го отново в чест на всички онези прекрасни хора, които вече близо две години ме питат къде ми е блогът, защо е изчезнал и няма ли да го възстановя. Благодаря ви, приятели!