…Това се случило в страната, в която първият блог се появил през февруари 2001 година.
По същото време в тази страна необратимо се прочули няколко писатели, назначени да спасят демократичната власт от изпепеляващата любов на демоса чрез медийно регулиране (“Те с реостат го регулират, с гаечни ключове ли?” – питал девет години по-късно онзи най-висш зет, който все още бил любимец на цяла държавна телевизия). Творците-регулатори издигнали някакво литературно зам.-главно редакторско лице от публицистично-художествено-идеологическата програма на най-старата електронна медиа да я оглави. То трябвало да я преизпълни с духовност и култура, които да прелеят масово в електоралните души, сърца и помисли. Журналистите от другата програма, обаче, възприели препълването като потоп и се разбунтували. Наложило се свободомислещото братство да се яви тялом край езерото “Ариана”, за да защитава свободомислието и свободословието в обществения национален ефир. Няколко месеца по-късно бившата шефка на законодателния пресцентър, въоръжена с експертната мощ на психолози (специалисти по терористите), успяла да възвърне музикално-информационния блясък на първата програма и омайно-словесния уют на втората.
През 2010 година двете гореспоменати програми продължавали да се излъчват в Интернет монофонично, макар че в УКВ-ефира звучали стереофонично повече от три десетилетия. Върху съседната на Старата къща управляваща сграда вече имало лого, което се опитвало да внуши, че там има завод за валцована стомана. Най-старата електронна медиа в тази страна нито си имала блог, нито си имала профил във Фейсбук, да не става и дума пък за чуруликане в Туитър. (Последните две чудеса, обаче, щели били да й се явят на хоризонта през следващите година-две-три.) Затова пък си отглеждала някакви хора, които много ги било страх. Кои са тези хора било неразгадаема редакционна тайна, но техният страх си имал цена. В тази сложна ситуация се наложило председателят на следващия медиен реостат да назове цената поименно.