Нормативистката идеология на щастието налага постигането му чрез интериоризирана принуда. Следва задължителното му поддържане чрез самоотвержена консумация и стандартизирани формални процедури на сублимация – до пълно изтощение на екзистенциалните ресурси, до себеотвержен отказ от индивидуална алтернатива, до тотална онтологична зависимост.
Попкултурният продукт “щастие” е материален, веществен, опредметен, онагледен, измерим е и има цена. Неговото най-важно качество е наличието в определено количество. Неговият най-страшен враг е онова състояние на индивида, което (в не особено популярната литература) се нарича личност.
Извънидеологическото състояние на щастие е друга тема. Вероятно е и тема от друга социокултурна реалност. Това обаче не би трябвало да пречи на съвременния образован, ерудиран и уважаващ себе си човек понякога да се замисля над принудите, които средата ласкаво му е вградила.