Categories
София Средата Хората

Кафе в ледниковата ера

Кафенето е на самообслужване, но е по средата на пъпа на София.
Аз (вцепенен от дълго лутане из ледените пързалки, наричани незнайно защо улици):  Двойно еспресо, чисто, моля.
Тя (на около 25 години, висока, дългокоса брюнетка, надменна, непринудено кичозна; опитва се да тушира югоизточния си акцент):  За тука ли?
Аз (невинно): Да.
Тя: Дълго или късо?
Аз (с наченки на лек шок): Двойно, моля.
Тя (с гръб към мене): В голяма чаша ли го искате?
Аз (замислено, с поглед, който хаотично се опитва да открие чашите, за да оцени размерите им): Да, моля…
Тя (в очите й пише с едри букви, че съм дебил): Сметана?
Аз (с рутинирано смирение): Без сметана. Чисто го пия, благодаря.
Тя (с поглед, великодушно вперен в крещящия над главата ми плазмен телевизор): Два и шейсе!
Докато отброявам две монети по левче и три по двайсет стотинки, си внушавам, че психологическата битка е приключила.
Аз (с опит за усмивка): Мерси. Лека работа!
Тя мълчи и ме гледа ехидно. Наоколо няма свободни маси. Дори едно местенце няма, където да седна. Неописуем шум, задушно и задимено (дори за загрубелите сетива на закоравял пушач).

Оставих чашата на плота до касата, захлупих я с чинийката и си тръгнах. Телефонът ме спаси, понеже зазвъня, докато излизах. Иначе щях да погледна назад и да я видя как се превива от кикот.