Градинката

Карта

В началото на 90-те, докато все още бях първокурсник, много обичах да чета и преразказвам книгата на Толя Стоицова „И усмивката може да бъде заповед“ (посветена на езика на тялото, мимиките и жестовете, и т.н. сюжети от вселената на невербалната комуникация). Близо две десетилетия по-късно за пореден път се убеждавам, че има хора, чиято усмивка наистина е заповед.  Жюстин Томс (не просто човек, а еманация на човешката усмихнатост) ме покани да разкажа за моите места за игра. Без дори за миг да се замисля, обещах, че ще го направя на рождения си ден…

На картата горе е изобразено нещо, за което мечтах близо четири десетилетия – да видя отгоре градинката, в която премина детството ми. Живеех там, където сега е дворът на 30 СОУ и това беше най-близкото място, където можеше да бъда заведен да играя на воля, сред зеленина и безброй други деца. Градинката на „Опълченска“ и „Пиротска“ в София, в която е паметникът на опълченците, дал името на булеварда.

Първите седем години от живота си прекарах в тази градинка, замаян от игри и песни (обожавах да обикалям паметника и да пея най-новото от родната естрада). Късните си гимназиални години също прекарах там (криехме се да пушим след часовете в градинката – никой не допускаше, че ще се скрием на публично място, сред баби, майки и бебета).  В най-късните години на младостта си също имах плеяда романтични преживявания все в тази вълшебна градинка.

Вълшебна е, защото успя да формира още в бебешките ми дни трите най-важни образа в съзнанието ми – представите за култура, за любов и за щастие.  Културата – огромно, монолитно, гланцирано, стабилно, с вдълбани букви, които носят много важно послание (научих се да ги чета още на три години) – паметникът. Любовта – ако любимото ти същество си нарани коляното и рукне кръв, то първо го прегръщаш, целуваш и галиш, пък след това бършеш кръвта, превързваш раната и евентуално казваш с усмивка загрижни думи за вниманието и предвазливостта – майка ми се отличавеше по това от другите родители наоколо, че винаги беше на моя страна, във всичко. Щастието – да видиш в небето над люлките (до оградата на еврейското училище), неща, които другите не виждат; да не изпитваш желание да прескочиш оградата, но пък да се гордееш със себе си, защото осъзнаваш защо точно не бива да я прескачаш (някаква вродена, но и добре култивирана от средата моя лична идеология на доброто като висше щастие).

В тази градинка има и черква с прекрасна архитектура – първият храм, който посетих. Впрочем, две десетилетия преди да прочета „Homo Ludens“ на Хьойзинга, знаех (градинката ми го внуши, защото в началото на 70-те все още магията на хипарството, сексуалната революция и духовното пробуждане работеше с пълна сила и по нашите земи), че играта е висше доказателство за съществуването на Дух. Усещах го по себе си, по децата, врабчетата, гълъбите и пеперудите наоколо. В градинката (така старите софиянци наричаха малките паркове из кварталите).

И понеже това започна като верижна блогърска поредица, бих бил много радостен, ако за своите места за игра разкажат:  Борис Ташев,  Георги Варзоновцев, Димитър Цонев, Емил Апостолов, Михаил Чиляшев, Илия Вълков и Стефан Събев – надявам се и те да приемат тази покана с усмивка.