10.11.1989

Нощта

Предишната вечер отново се бях приспал с късната емисия на Радио “Свободна Европа”, затова първият ми сън тази нощ беше населен от спомени от двугодишното заточение в казармата (бях се уволнил на 29 септември, а на 3 октомври започна следването ми). Като войник имах опасния навик да слушам забранените и заглушавани “вражески” радиостанции и необяснимата за околните страст да чета флагманите на преустройството и гласността “Огонек”  и “Народна култура”; в казармата дори успях да гледам знаменития разговор на Кеворкян с академик Амосов… Събудих се по първи петли след поредния повтарящ се кошмар – командирът на ротата изтръгва от ръцете ми портативния приемник “Сименс”, модел за велосипед (модифициран собственоръчно от мене да приема и къси вълни), докато слушам разговорите на Румяна Узунова с интелектуалците от Клуба за подкрепа на гласността и демокрацията.

Заспах отново след около час и в периода между 4 и 7 сутринта (трябваше да ставам много рано за упражнения) ми се случи един от паметните пророчески сънища, с които подсъзнанието ми отбелязва новите глави в книгата на съзнателното ми битие. Сънят: излизам от аудиторията в централната част на Ректората на Софийския университет (тогава следвах руска филология) и ме пресреща чудно красива непозната колежка; тя ме черпи шоколадов бонбон по случай… кончината на Първия, за Бог да го прости; обикалям зашеметен по коридорите и аудиториите и виждам, че навсякъде от стените са свалени портретите  на генералния секретар на ЦК на БКП; мисля си – ето, случи се по парадоксален начин, но се случи, все пак, така че у нас промяната дойде с кончината на вожда, а не с перестройката. Събуди ме майка ми, както обикновено, с чаша кафе. Разказах й съня си и чух обичайния й за подобни случаи мъдър коментар: “Ех, чедо, има някаква сила там, горе, а ти си роден в събота и усещаш разни неща…” (Милата, не подозираше колко е права.)

Денят

Правехме поредната нечовешки досадна диктовка по руски език. В междучасието някой разказа, че в двора на Ректората Любин Дилов-син бил съобщил, че са свалили Тато. През следващите часове новината, все още слух, обрасваше с вдъхновени догадки, хипотези и достоверни версии за случващото се в Бояна.

В новините на “Хоризонт” в 18.00 ч Величко Конакчиев съобщи официално какво е станало на пленума на ЦК – приета е оставката на Тодор Живков. Най-вълнуващо беше, че хората коментираха открито новината, повечето все още шепнешком, но мнозина, най-вече младите хора, изразяваха еуфорично възторга си от събитието.

Вечерта

След лекциите отидохме с близкия ми приятел и колега С. в “Пролет” да изпием по едно малко коняче по случай епохалното събитие. По булеварда пред паметника на Съветската армия  се разхождаха хора в невиждано приподвигнато настроение. Почерпката ни беше скромна и кратка (до към 19.00), защото бързахме да се приберем по домовете си: трябваше да гледаме най-важното издание на “По света и у нас” в цялата му история; тогава (а и сетне) държавата се управлаваше чрез телевизора. В онези времена от „Орлов мост“ до “Надежда” се стигаше за половин час с градски транспорт, но аз триумфално се прибрах с такси.

***

На 10 ноември 2009 г. гледах (в отличния ресторант “Българи”) репортажите, които показваха архивните кадри от преди 20 години от онова, което на времето се наричаше централна информационна емисия на Българската телевизия. Единственото, на което наистина успях да се зарадвам тогава, беше компанията, в която се случва това. (Вероятно някога ще успея да се зарадвам някак си по-отговорно и вдъхновено и на всичко, което се е случило и през първите, и през вторите 20 години от живота ми.)  Обаче и в момента с цялото си същество си спомням блажената еуфория, в която заспах призори на 11 ноември 1989 г. Мимолетна беше, но все по-ясно осъзнавам дълбоката онтологична важност на факта, че ми се е случила.