Интервю в събота вечер

Блиц-разговор, който Жюстин Томс
проведе с мене на 9 октомври 2010 г.,
онлайн, в Google Talk

Какъв искаше да станеш като малък?
Откакто се помня, все искам да се занимавам с журналистика. Научих се да чета от вестниците. От Никола Филипов и от Димитър Игнатиев (говорители в БНТ) се научих как трябва да звучи мъжкият глас, когато говори правилно и красиво на български език. Постигнах тази мечта, завърших журналистика в Софийския университет „Св. Климен Охридски“, профили телевизия и култура…

Любим преподавател от студентските години?
Няколко са, всекиго от тях обичам поради различни причини, но пък ги обичам и до днес: Весела Табакова, Снежана Попова, Светлана Божилова, Георги Лозанов (последните двама са ми научен ръководител и рецензент на магистърската теза, работил съм и с двамата, били са ми началници в „Култура“ и НСРТ).

А приятели от тогава (студентските години)?
Няколко човека, с които се гордея неописуемо. Христо Краевски и Анета Милкова, мои състуденти – той вече е директор на Пресцентъра на Народното събрание, тя е шеф на PR отдела на омбудсмана, семейство са от 16 години и имат двама прекрасни и умни синове. Паралелно с това – приятели от вестник „Култура“, където отидох на стаж във втори курс, което продължи 7 години и половина – Христо Буцев и Диана Попова. Привилегия е, че мога да ги нарека мои приятели. От тези хора съм научил повече, отколкото от университета.

Какво ти липсва най-много от онези (студентските) години?
Признавам си, този въпрос е предизвикателство. Липсват ми усещането за свобода, за бъдеще и за доверие в знанието като сила и инструмент на успеха. Бяхме странни студенти – вместо да купонясваме, страдахме, че някакви неграмотни „каки“ в телевизията ни изместват, но пък не са чували думата „сецесион“.

Най-големият ти успех?
Научих два пъти по-млад от мене човек как се прави телевизия.

Какво правиш, когато се събудиш в неделя?
Медитирам около час, след това включвам компютъра, за да се уверя, че не е трябвало да ходя на работа в този ден… Пия кафе пред „Фантастико“ отсреща, поемам дневната си доза ужас от хуманитарната и антропологичната ситуация у нас, след това се връщам у дома да прочета блоговете и Туитър.

Какво друго, освен кафе обичаш да пиеш?
Вода. Не се шегувам, изпивам индустриални количества вода всекидневно. Обичам бира (първата я изпих на 26 години посред река Амстел), мартини, уиски; не мога да пия много, обаче – нямам тренинг. Мога да изпия повечко алкохол само с двама мои най-близки приятели, с които се виждам много рядко, затова не съм се пропил.

Какво четеш в момента?
Няколко книги паралелно, голямата част от тях – научни, да ги наречем така. Приспивам се с… „Нощем с белите коне“ на Павел Вежинов – роман, който препрочитам седми път.

Любимите ти книга и автор?
От около 20-на години се питам имам ли любима книга или любим автор. Отговорът на този въпрос се променя с времето по доста забавен начин (обаче това е тема за дисертация). Любед Дилов е любимият ми български писател, а „Демонът на Максуел“ е любимата ми негова книга. Благодарение на творческо-палавата натура на неговия чаровен син, познавах този велик писател още от ранните си ученически години.

От къде у тебе този силен интерес към българските неща? Знам, че харесваш много и българска музика, български филми…
През 1992 г. дадох интервю на знаменит журналист от BBC, което беше излъчено по BBC World Service без съкращения, близо 12 минути. В това интервю обяснявах пред смаяния силно идеологизиран пропагандно-школуван колега защо няма да емигрирам. За мене българската култура е родител, цел, смисъл. Възприемам себе си като дете на тази култура в нейния алтернативен, неофициозен, автентичен и човешки вид. Купих си за първи път вестник „Култура“ на 8-годишна възраст заради изумителната заглавка на вестника, създадена от Владо Паскалев. Родителите ми бяха невероятно бедни и саможертвени хора. Аз съм продукт на епохата, в която в нашата култура имаше шанс човек да се формира като личност чрез свободата на достъпа до цивилизация. Българската култура във всичките й измерения е част от моята душа, от интелекта ми, от смисъла на съществуването ми. Затова ненавиждам националистите и патриотарите, макар че насила се е налагало дори да ми пишат оценки подобни лекета.

Най-българският филм? Или най-добрият български филм, според тебе?
Ще отговоря йезуитски. Телевизионен сериал: „Стъклен дом“. Кино: „Всичко е любов“ на Шаралиев.

Малък завой нагоре. Нямат ли днес младите хора същата свобода на достъп до цивилизация и дори повече?
Разбира се, че я имат. Проблемът им е, че не я осъзнават и възприемат като свобода и шанс. Днес се запознах с едно от изключенията, приятел от Туитър и студент в родния ми факултет – беше ми много приятно.

Разкажи ми още за теб и в-к „Култура„… Голяма страст бушува там, сякаш?
Вестник „Култура“ е епоха в живота ми. Ако не съществуваха хора като Копринка Червенкова и Христо Буцев, вероятно това интервю нямаше да се състои. Отидох там като Никой-от-никъде, излязох от там като личност. Обожавам хората, които правеха и правят това издание, защото съм очевидец и съучастник на всекидневния подвиг, който извършват. Попаднах там в момент, в който вестникът беше властови център в културата ни. Екипът му не само ми даде доверието си, но ме отгледа като свое дете, предаде ми знания, опит, мъдрост, познание. Не знам кой днес би го направил заради когото и да било. Лошото е, че там свикнах да работя с фини, умни, безусловно добри и мъдри хора. След това рядко ми се е случвало, а липсата им и до днес ми причинява болка.

От кое най-много те боли или кое най-много те дразни в ежедневието?
Боли ме от това, че вече две десетилетия гоним всичко най-умно и най-читаво от страна към Европа и САЩ. За да не пречи на клиентелата да оцелее. Дразни ме лудостта на масмедиите: те вдигнаха прага на търпимост толкова високо, че вече всичко е позволено, обяснимо, допустимо и поносимо. Никой не желае да се замисли докъде ще ни доведе всичко това – няма общество без наличие на индивидуално съзнание за публично, приличие, морал.

Какво ще е първото нещо, което ще направиш, ако си шеф на БНТ?
Ще сложа водещите на „По света и у нас“ да седнат.

В личен план, какво би си пожелал да направиш утре, различно от друг път, ако времето, пространството и парите не те обременяваха?
Да започна собствен бизнес. Естествено – в Интернет.

Какво ти трябва, за да го направиш?
Пари. Собствената ми биография е рамкирана по особено елегантен начин от липсата им.

Къде си пожелаваш да си след 5 години?
Тука – в София, България, Европа. Онлайн.

С кой от всички хора на планетата би искал да вземеш интервю за блога си?
Няколко са… С Никълъс Нигропонте. С Жан-Мишел Жар. С Жюстин Томс…

Какво обичаш да правиш най-много?
Да уча. Забавлявам се чрез придобиване на знание и информация. Откакто се помня.

За какво все не ти достига воля да направиш?
Да създам потомство. Имам тежък комплекс за вина по тази тема.

Как ти казваха като малък? Любим детски спомен?
Бобчо… Фантастичните ми братовчедки и до днес ме наричат така. Любимият ми детски спомен е свързан с нещо, за което съм разказвал донякъде в блога си – градинката на ъгъла на „Пиротска“ и „Опълченска“. Бил съм на 3-4 години, когато, докато се люлеех видях в небето нещо, което десетилетия по-късно прочетох, че са виждали и други хора…

Възмущава ли те фактът, че повечето хора не знаят как да използват правилно пълен член, запетайка и подобни?
Това е доста травматична тема, поне за мене. Трябваше да минат много години, за да спра да се ядосвам и дразня от неграмотността на хората, особено на онези, които претендират да ме превъзхождат и да имат власт над мене. През последните 7-8 години се опитвам да променя това, доколкото мога, сред мои приятели и познати от следващите поколения. Езиковата култура е форма на обич към себе си. А хората у нас, явно, са научени да се мразят.

Нещо, което другите не знаят за теб?
Много е. Еротиката е в липсата, не в излишеството… През целия си съзнателен професионален живот съм се стремил към избягване на кичозния ексхибиционизъм и на себеизтъкването. Едва напоследък, в блога си, започнах да споделям лични неща, които ми се струва, че са забавни и интересни. Много хора, обаче, не знаят, че съм двоен водолей (а това е непоносимо!) – човек, отдаден изцяло на приятелите си, на идеята да живее за тях, да им бъде полезен и да бъде обичан от тях.