Цената на страха

…Това се случило в страната, в която първият блог се появил през февруари 2001 година.

По същото време в тази страна необратимо се прочули няколко писатели, назначени да спасят демократичната власт от изпепеляващата любов на демоса чрез медийно регулиране (“Те с реостат го регулират, с гаечни ключове ли?” – питал девет години по-късно онзи най-висш зет, който все още бил любимец на цяла държавна телевизия). Творците-регулатори издигнали някакво литературно зам.-главно редакторско лице от публицистично-художествено-идеологическата програма на най-старата електронна медиа да я оглави. То трябвало да я преизпълни с духовност и култура, които да прелеят масово в електоралните души, сърца и помисли. Журналистите от другата програма, обаче, възприели препълването като потоп и се разбунтували. Наложило се свободомислещото братство да се яви тялом край езерото “Ариана”, за да защитава свободомислието и свободословието в обществения национален ефир.  Няколко месеца по-късно бившата шефка на законодателния пресцентър, въоръжена с експертната мощ на психолози (специалисти по терористите), успяла да възвърне музикално-информационния блясък на първата програма и омайно-словесния уют на втората.

През 2010 година двете гореспоменати програми продължавали да се излъчват в Интернет монофонично, макар че в УКВ-ефира звучали стереофонично повече от три десетилетия. Върху съседната на Старата къща управляваща сграда вече имало лого, което се опитвало да внуши, че там има завод за валцована стомана. Най-старата електронна медиа в тази страна нито си имала блог, нито си имала профил във Фейсбук, да не става и дума пък за чуруликане в Туитър. (Последните две чудеса, обаче, щели били да й се явят на хоризонта през следващите година-две-три.) Затова пък си отглеждала някакви хора, които много ги било страх. Кои са тези хора било неразгадаема редакционна тайна, но техният страх си имал цена. В тази сложна ситуация се наложило председателят на следващия медиен реостат да назове цената поименно.

Обществото, междувременно, се радвало на разцвета на собствената си блогосфера и на социалната си мрежовост – там то намирало небивала в цялата му история свобода на публичното присъствие, на себеизразяването и на общуването. Улисано в подобни дигитални наслади, то въобще не се трогнало от страстите по Старата къща. (В интерес на истината – мрежовото общество благоволявало понякога добродушно да се пошегува със стоманолеярното лого и с безпомощния сайт на тази обществена медиа.) Та нали нямало инфарктни неделни директорски интервюта, нито пък имало заключени студиа и уволнени пламенни журналисти. Напротив – имало ремонтирани студиа и глобален късовълнов рупор на националния интерес в крайстолично градче. Всичко било наред: очертавало се медиата да става все по-обществена и клоняща към онлайн стереофония в перспектива.

Дори самият автор на този разказ прочел онзи ден думите на свой съученик, който споделил пред пресата, че в Старата къща било нямало страхове, нито проблеми, ами всичко било просто окей. Повярвал му и силно успокоен се приспал със симфоничен концерт по програма “Орфей”, която пък се излъчвала не от Старата къща (както било преди много години и както било обещано отново да бъде), ами от далечна и огромна страна.

***

Прекалено късно е да се изобретяват обществени масмедии там, където ги няма, още повече пък да им се крои нова управителна шапка. В нахлуващата дигитална многоплатформеност и безмедийност е добре навреме да се мисли за съвършено друга обществена медйна (новинарска и художествена) институция. Такава, която е способна да произвежда гъвкави и еластични послания, тоест всевъзможно дигитално съдържание – в полза на гражданското общество, от негово име и в негов интерес.

А цената на страха, ако може, да си я плащат страхливите.