Светла Енчева: Тука или другаде?

С удоволствие приех поканата на Борислав Борисов да гостувам в неговия блог. Първо, защото, както нееднократно съм казвала, това е любимият ми блог (заедно с непрежалимата му версия 1.0). Второ, защото и без това бях решила да пиша по темата. Сега, вместо на своя територия, го правя другаде, на едно по-уютно място. В което има нещо приятно символично, защото поканата е конкретно да интерпретирам резултатите от анкетата му "Тука или другаде?".

Резултати от анкета в този блог

Предложението на Борислав беше гостуването ми да стане "под егидата на любимата ни социология". От една страна, намирам идеята за неприемлива. На второ четене, вече си мисля, че не е съвсем неприемлива.

Публичният образ на огромната част от това, което в България минава за социология, се свежда до правене на произволни изводи от някакви проценти. Често пъти начинът, по който са извлечени съответните проценти, не дава никакви основания за въпросните изводи. Типичен пример са онлайн анкетите на принципа на отзовалите се. Аудиторията на даден сайт си има определен профил, мотивираните да отговорят пък също притежават определени типови специфики. Затова отговорите в никакъв случай не могат да бъдат смятани за представителни, като каквито не рядко се тълкуват, какъвто и да е техният брой. Броят респонденти сам по себе си не води до представителност (въпреки че познавам доценти по социология, които не знаят това).
В анкетата на Борислав с единствен въпрос "Планирате ли да емигрирате в близките пет години?" за десет дни са се включили 106 респонденти (ако допуснем, че никой не е отговорил повече от веднъж), което прави говоренето за проценти двойно несериозно, понеже един процент се явява човек и малко. Борислав обаче разбира от социология и му е априорно ясно, че, първо, от резултатите от анкетата му не могат да се правят генерални изводи и, второ и по-важно, социологията не се свежда до проценти. Социологическата ми задача, значи, не е да преразкажа графиката, а да интерпретирам резулатите в по-широк контекст. А това, вече, я прави приемлива, но и по-трудна.
Читателите на блога на Борислав Борисов не са "представителна извадка на българското население". И слава Богу. Читателите на този блог са хора с интелигентност доста над средната, градски, огромната част от които с висше образование или студенти. Сред тях са личности като всестранната Жюстин Томс, архитектът с изострена гражданска чувствителност Павел Янчев, младият Емил Апостолов, който интерпретира "Тату" през Ортега-и-Гасет. Убедена съм, че всеки от останалите си струва да бъде споменат поименно.
Та от тези 106 личности, които са се включили в анкетата, 59 (или 56%) планират да емигрират в следващите пет години, а останалите 47 (44%). Аз бях сред първите отговорили. Посочих опцията "не" и още тогава бях малцинство. През цялото време, докато анкетата беше отворена, формата на "тортата" оставаше общо взето същата. Към края делът на оставащите незначително нарастна, но подобна динамика не означава нищо при такава "извадка".
Значи повече от половината от тези 106 личности искат да се махнат, не виждат бъдещето си тук. Колко от тях действително ще го направят и колко вече са заминали, не може да се прецени с точност. Според мен, Борислав трябваше да добави и трета опция: "Вече емигрирах". Лично аз се сещам поне за един от читателите му, който понастоящем реализира професионалния си талант другаде – Павел Янчев.
За нас, които оставаме, този резултат е много тъжен. Смятат да си отидат хора, които бих се радвала да видя като основни двигатели на гражданското ни общество. Хора, които са не само интелигентни, а и не са загубили моралната си и човешка сетивност (без такъв тип сетивности четенето на този блог би се превърнало в самоцелен интелектуалничещ бодибилдинг). При всичките си усилия, ние, от оставащата група, не можем да направим достатъчно, за да ги задържим.
Имам хипотеза (която се крепи на погледа ми върху по-широки процеси, без доказателства на базата на анкетата), че тези, които виждат живота си другаде, са като цяло по-младите от отговорилите. Ако хипотезата ми е коректна, тя води до още по-неприятна хипотеза: че ние, по-възрастните, оставащите, също имаме дял в това, те да си тръгват. С това, че живеейки според нагласите си, които ни е трудно да променим, не сме били толкова силни, че да им създадем свят, който да припознаят като свое място.
И тук се сещам за една конференция, за Георги Ангелов, Диана Иванова и тематизирането на травмата. Конференцията беше на “Отворено общество” и в нея Георги Ангелов представи резултатите от изследване, според което емигрантите изпращат в България повече пари от средствата, които се усвояват у нас по линия на европейските фондове. Резултатите от изследването сочеха с макроикономическа неумолимост, че обществото ни не е изградило предпоставки тези хора да поискат да се върнат. И че, на този фон, всякакви псевдо-маркетингови трикове за привличането им не водят до нищо, освен до загуба на пари (и пролиферация на кича, бих добавила).
Осмислянето на макроикономическите тенденции придоби неочаквано очовечено микроизмерение, когато, в края на конференцията, Диана Иванова пусна нейния и на Стефан Командарев филм за емиграцията от Вършец "Градът на жените-баданте". В центъра на филма стои темата за травмата. Травмата на жените, които на средна възраст осъзнават, че не могат да останат в света, в който са живели и, колкото и да страдат като гледачки на стари хора в Италия и все планират да се върнат, но все не могат да се върнат завинаги. Травмата на семействата им, които измерват живота си от събиране до събиране и травмата на семействата, които се разпадат.
Защо разказвам това? Профилът на читателите на Борислав Борисов, които проектират себе си другаде, е много различен от профила на емигрантките, описани в споменатия филм. За повечето от тях предполагам, че ще успеят успешно да се впишат в избрания от тях свят, че, ако създадат семейства, това ще стане там. Травмата им, ако изобщо преживеят нещо по-дълбоко от временен дискомфорт, едва ли ще се превърне в структуроопределяща характеристика на съществото им.
Голямата травма е за нас, оставащото малцинство от тези хора. Ние сме тези, които изпитваме чувство на загуба, чувство на вина, чувство на безполезност, чувство на несебеосъщественост. И най-тъжното е, че колкото повече си оставаме с тези чувства, толкова повече те ще си отиват.

Светла Енчева

***

Благодаря на прекрасния блогър и приятел Светла Енчева,
че ми оказа високата чест да гостува в моя блог!

Борислав Борисов
17.10.2010

  • Justine Toms

    Светла, Борислав, нищо че сме от малцинството. Можем да успеем да направим така, че следващата анкета картинката да е променена. Аз поне ще работя активно в тази посока. Сигурна съм че и вие. Иначе и на мен ми е тъжно. Много.

  • http://borislavborissov.eu/ Борислав Борисов

    Техническа, но важна бележка: в анкетата беше блокирана възможността да се отговаря повече от веднъж от един IP-адрес.

  • http://www.facebook.com/svetla.encheva Svetla Encheva

    Борислав, благодаря ти за поканата, удоволствието беше споделено :-).

    Що се отнася до техническата ти бележка, очаквах я и не се съмнявах, че така си направил. Работата е там обаче, че някои имат динамични IP-та (особено ако са към БТК, пардон, виванещоси), а има и възможност един човек да гласува и от работа/училище, и от къщи. Склонна съм да вярвам, все пак, че читателите ти сме що-годе съвестни хора :-). И да се е престарал някой, е изключение.

    • http://borislavborissov.eu/ Борислав Борисов

      Светла, удоволствието е изцяло мое, а надявам се и на аудиторията ни. Благодаря ти за великолепния текст!
      Блокирането беше осигурено от уеб услугата за анкети, която ползвах, и включваше и “бисквитка”, освен мрежовия адрес. Не ми се вярва някой да е искал целенасочено да манипулира данните. А че читателите ми сте съвестни и прекрасни хора, няма спор – иначе нямаше да има за кого да правя този блог.

  • http://www.facebook.com/peter.nikolow Peter Nikolow

    За съжаление анкетата е вярна. След 2002-3 имиграционните процеси заглъхнаха, но в момента се готвят отново да ни залеят със страшна сила. При това не говорим за черноработници, а за интелектуалци.

    През последните 20 години страната ни напуснаха над 2 милиона човека (може и повече) по-голямата част млади и кадърни, друга част “цветето” на нацията и нито един КАТаджия. Защо?

    Имам познати, много ги боли носталгията. Идват си за малко, първите дни еуфория “нов магазин, POS терминали, нови сгради” и после еуфорията отминава в момента когато видят институциите отново. Все едно влак ги блъска. Качват се на самолета и … след година пак същата история.

  • Rali

    Нито аз нито съпруга ми съжаляваме че емигрирахме ,единственото за което съжаляваме е че стояхме толкова дълго. За по седмица може и да си дойдем ,но като се сетя за онова момче което умря на фонтана на Славейков ,прибирайки се от Щатите, тръпки ме побиват. Просто ме е страх че милата ми родина ще ме убие ,мен или семейството ми както стана с него .

  • http://www.facebook.com/svetla.encheva Svetla Encheva

    Основателен страх, бих казала. Също като страха, че мога да стана жертва на “изряден” влак в не по-малко “изрядните” ни железници. Или на “нашата полиция”. Или пресичайки на пешеходна пътека. И т.н. и т.н….

    Лошото е, че вече трудно намирам аргументи да убеждавам младите хора да остават тук. А най-близките от тях директно съветвам да се махат.

  • Pingback: България като съзнателен избор at Smiling

  • Pingback: За емиграцията. Nothing here « UlaBlog