Половин век “По света и у нас”

На 20 юли 1960 г. в 20.00 ч. за първи път в ефира на Българската телевизия се появява заглавието „По света и у нас“. Централната информационна емисия на съвсем младата тогава телевизия е програмирана с половин час по-рано от Вечерния осведомителен бюлетин на Българското радио и този мъдър ход във вертикалната програмна схема влияе и до днес на цялото вечерно телевизионно новинарство, особено в търговската му версия… Гледането на новините по телевизята в 20.00 ч десетилетия наред беше базисен битов навик на нацията. Първата двойка говорители, които представят новините, идва от радиото – Никола Филипов и Любинка Нягулова.

Един от създателите на анимираната шапка на „По света и у нас“ (въртящото се земно кълбо и обикалящият го пръстен със заглавието) беше 30-на години по-късно мой преподавател по операторско майсторство в университета… Заради „По света и у нас“ от много малък научих разликата между авторство и изпълнителство в електронните медии. Подражавах пред огледалото на Чичко Филипов как чете новините и се наложи родителите ми да ми обясняват, че текстът, който произнася, не е написан от него. А пък аз, ако искам да ставам журналист и да си пиша сам текстовете (исках, представяте ли си, още на 4-5 години), трябва много старателно да уча и да бъда за пример… Заради едно шефче (дошло от зони извън журналистиката) в новинарската дирекция на БНТ от началото на 90-те нямам нито минута репортерски и редакторски стаж в новините на телевизията (тогава единствена), макар че съм магистър по телевизионна (и културна) журналистика.  Също и заради една прословута бивша водеща на „По света и у нас“, която обясняваше на моя близка приятелка и колега, тогава репортер в новините на БНТ, че била прочела два вагона книги, но думата сецесион не била срещала…  Е, по това време хем старателно следвах, хем блажено обитавах редакционните и духовните пространства на в. „Култура“, та изпъчването пред телевизионните камери беше последната ми грижа.

„По света и у нас“ беше смислов и фактически властови център на обществения живот у нас през първите три десетилетия от биографията си – в Студио 6 говореше Политбюро (чрез БТА), звучеше официалният глас на идеологията, на правилното мислене, на нормалния задължителен мироглед. През 70-те централната новинарска емисия все пак изглеждаше очарователно новаторски. Скучната официозност на предаването обаче болезнено изпъкна през 80-те, когато в неделните вечери зрителите неволно правеха съпоставка с авторския стил на Димитри Иванов, който правеше новините на „Всяка неделя„. В началото на 90-те двата конкуриращи се журналистически отбора – „Екип 1“ и „Екип 2“ превърнаха „По света и у нас“ в реален, неформален център на символна власт. Днес в „По света и у нас“ работят едни от най-добрите телевизионни журналисти в България. Качествата и успехът на това предаване са важни за всички, защото то наистина е символ на обществената електронна медиа.

Гледате ли „По света и у нас“? Ето резултатите от 700 отговора на потребители в Интернет, събрани за 24 часа:

Преди седмица направих анкета, в която учасваха 700 души. Резултатите нито са изненада, нито могат да зарадват някого. Дано някой в БНТ ги прочете, могат да му бъдат много полезни. Впрочем, в тях има важно оптимистично ядро. „По света и у нас“ като новинарска продукция на обществената медиа има огромен потенциал да достигне до аудторията онлайн – онази, която не гледа телевизия, но е млада, активна, умна, интересува се от новини и коментира компетентно социалната и политическата реалност. По-голямата част от тези страховити 45% с отговор „Никога“ са хора, които въобще не гледат телевизия (по телевизора).

В юбилейния ден екипът на предаването „По света и у нас“ заслужава няколо лични пожелания от съре. Ето ги.

1. Да се пренесе в голямо студио, част от модерен новинарски комплекс, с напълно дигитална среда за работа, с естетски дизайн и с мощни инструменти за визуализация, ефекти, монтаж и представяне на новини (това се случи с руската програма „Время“, която вече обитава бившето концертно студио в Останкино, а оборудването й смая дори Тед Търнър).
2. Режисьорите и редакторите му да се смилят над водещите и над зрителите и да оставят най-сетне водещата двойка да седи, докато представя съдържанието на емисията. (В момента ежедневният спектакъл в Студио 6 силно прилича и като мизансцен, и като декори, и като хореография, на опит за възпроизвеждане на сцени от „Седморката на Блейк“.) Да си спомнят какво е авторска журналистика, какво е качествена персонификация, какво е журналист-водещ. И да помислят дали един достатъчно авторитетен и харизматичен водещ на емисия не е достатъчен.
3. Да си спомни че е флагман, легенда и жива половинвековна традиция, и да застане над всякаква персонална и групова власт. Да осъзнае, че съществува само и единствено заради зрителите си, и да се отдалечи на равно разстояние от всякакви политически, идеологически и корпоративни интереси. Спешно да вдъхне много самочувствие, спокойствие и оптимизъм на журналистите си, за да могат те да печелят доверието на зрителя дори само с поглед. Да научи водещите и репортерите на най-добрата възможна дикция, интонация, стилистика на екранното присъствие (виж снимката в началото). Да си направи съвършено различна версия за Интернет. Да изобретява как се прави обществено електронно новинарство в дигиталната ера. Да бъде креативен първопроходец, какъвто винаги му е отивало да бъде.

***

Е, ясно е, че за предаване, което те съпътства през целия ти съзнателен живот, може да се пише само лично, за да бъде истинско и смислено. Останалото е история, все още ненаписана.

Честит юбилей и за много години, „По света и у нас“!