Нищо neo

Прави сте – най-позорно си мълчах цяла седмица.

20 години от първите многопартийни и що-годе свободни избори у нас се навършиха, та затова реших да си трая медитационно. Избърсах прахта от диктофона, пред който преди 11 години в Пловдив Иван Кръстев в дискусия с Андрей Райчев обяви края на прехода. Уредът си работи отлично все още, понеже е купуван от супермаркет в Кълъмбия, Мисури, преди 12 години. Обаче не съм го използвал по репортерското му предназначение от 8 години, та затова си оцелява, както впрочем и аз.

Ето какво направих вечерта на 10 юни. Запалих една възголемичка оранжева свещ, изключих компютъра, инсталирах диктофона до телевизора (който също оцелява цели десет години, понеже го купих от приятел и напоследък го използвам само като будилник) и… си спомних. Всичко.

Първо си спомних онзи телефон с манивела, по който цялата вечер след изборите Кеворкян говореше с екипа в студиото на БТ. Първата в националната ни история телевизионна изборна вечер се предаваше пряко от НДК. Последният кадър, който видяхме тогава от там, беше изтегляне от близък план на водещите (Кеворкян и Гарелов), заобиколени от политици и репортери (със специалното участие на разплакания Йосиф Сърчаджиев), към общ план на импровизираното студио, плавно затъмняване, по време на което Кеворк върти манивелата на онзи пряк телефон. Преход към концерт на Тина Търнър, който продължи до първи петли. Тина за втори път влезе с паметен замах в историята на българската телевизия, този път без да подозира.  Някъде по време на този концерт реших, че повече няма да стъпя на лекции в руската филология – напускам и кандидатствам журналистика (за което мечтаех почти от бебе). Тогава по необясними причини от бюрото до телевизора падна сборник с есета на Ролан Барт, който бях почти наизустил. През следващите месеци една от големите интриги в обществото беше кой точно е спрял изборното предаване от НДК. Писарев (тогава шеф на телевизията), упорито твърдеше, че въобще не е бил в двореца. Кеворк, докато водеше пресконференция на студентската стачка, съобщи, че той е решил предаването да се спре. “Култура” публикува малко по-късно фотография на Иво Хаджимишев, фоторепортер на “Ройтерс”, в която ясно се вижда снажната осанка на Писарев зад Кеворкян и Гарелов, заобиколени от монитори и камери, в разгара на следизборната телевизионна шизофрения. 2 години по-късно и аз попаднах в “Култура”. 6 години след това екипът на редакцията издаде книгата “Шизофренията на прехода”, в която са включени емблематичните интервюта с интелектуалци и политици от онзи период.

Най-важното, което се случи 20 години по-късно е флаш-мобът на Попа против все по-честите изцепки на всякакви нацистки, фашистки, крайни националистически, расистки, ксенофобски и други подобни групички, формации, движения и обикновени квартални бандички. Хубавото е, че там имаше и хора, отраснали по време на същия този преход, който продължи десетилетие след края си. Странното е, че из блогосферата цари убеждението, че тези фашизоидни и нацистки изблици са нещо ново.

Миналата неделя погледах заради Томата телевизия, та попаднах и на Батето, а след това четох новите дописки на Кеворк и на Димитри (и съвсем заживях в безпреходност). Та покрай тях си спомних за мемоарите на Георги Данаилов, които услужливо предлагат добре премислени свидетелства на времето: ето ви я генеалогията на онова, което днес убива различните по парковете и пребива другомислещите по трамваите (нужният ви пасаж започва с “Не знаех за освирепелите…”).

Не, не сте прави, всъщност. Не от седмица мълча. От десетилетие.

Борислав Борисов
12.06.2010